ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

Скалите на Враца са едно много особено място в моя живот…място, където многократно и безотказно ме връхлита брутална лавина от емоции. Tя се простира между полюсите на еуфорията от мощната ендорфинова експлозия на успешно изкатерен маршрут, и мачкащия стрес на надвисналата опасност от раздробяващо костите падане, изцеждаща всички психически и физически сили от мен. Емоции, които могат цял ден да бълбукат под повърхността и бавно, непрестанно и сигурно, да изстискват всяка капка съпротива, докато от теб не остане нищо повече от един примитивен звяр, борещ се за оцеляване. Или пък рязко, изневиделица да пробождат стомаха…като нацепения братовчед на онези пеперуди в стомаха, за които всички говорят - светлината в края на тунела, изненадващо оказала се товарният влак, устремен право към главата ти…

Май започвам да обрисувам мястото като един тотален филм на ужасите, а всъщност въобще не е така. Враца е красива, ноебятна, смайваща с безкрайните си вертикали, и изненадваща със страхотна скала на места, които не очакваш понякога.
Е, на Враца, също така, понякога ти се иска отгоре да прелети флотилия хеликоптери, да залее скалата с хербициди и да почисти всичките гадни треви и трънки (открадната идея от моделчето на лицевата страна), или пък стадо диви вегани да минат и опасат всичко по маршрутите на Централна, но какво толкова - и това е част от чара на мястото, твърдят някои…

Скалите там притежават аурата на задължителното приключение и на загубеното изкуство на откривателството. Игрална площадка, където можеш да кроиш преживявания според своя вкус и толеранс към натоварване и риск. Може да е лесно и приятно, или пък точно толкова ангажиращо, че сладката умора в края на деня да направи храната тройно по-вкусна, а хъркането в палатката да надвие нощния “музикален” фон от хотел Чайка. Може да е и онова предизвикателство, след което се чувстваш пребит, сдъвкан и изплют през задния вход - преживял личностен катарзис, чрез поредния сблъсък с добрия стар приятел, първичният страх.
Спомням си първата среща с врачанските скали. Тъкмо бях завършил труден ултрамаратон и, седмица след това, исках да покатеря с приятели. Вечерта раздувахме на беседката под “Безенги” и вече доста късно, отнякъде се появиха Мечката и Росен. Мечо бягаше с инвентар, раница и въже на гърба. Били катерили тур “Орловец” на Централна стена.
Честно, тогава си нямах идея дори какво е Централна и къде въобще се намира, камо ли да знам колко труден реално е “Орловец”, но в очите ми, тия двамата бяха много корави копелета. На следващия ден, с брутална болка в палците на краката - реликва от ултрамаратона - едвам се извлачих като втори по първо въже на “Безенги” и веднага бихме срамен отбой. Може би три години по-късно, и след дълга пауза без катерене, се наложи да водя всички въжета по маршрута - дали от его, или от неволя, не е ясно, но на върха се чувствах прероден, а тичането обратно от скалата, за да не закъснеем за изпит, внесе малко колорит в края на деня.

От тогава, през годините, многократно се връщам на Враца. Често повтарям и вече изкатерени маршрути, с нови приятели, и преживяването винаги е различно красиво.
Спокойствието на изгревите, парещото червено на залезите над Згориград и поривите на вятъра, мятащи въжетата нагоре по стената, са все щрихи, без които тази картина никога не би била пълна.

Друг път пък отиваме специално за снимки и тези дни са ми най-интересни, тъй като ги прекарвам с далеч по-опитни катерачи, от които научавам много, и които отварят за мен врата към терен, по който сам не бих могъл да премина, по никой начин. Показват ми една нова перспектива към границите на възможното. Привилегирована гледка е как Марто или Мечката прокарват нов маршрут с тежко изкуствено катерене, по безкомпромисни и гладки отвесни плочи, и главозамайващи въздушни тавани, по които после дават абсолютно всичко от себе си, за да реализират свободно преминаване. Хем си директен свидетел на целия устрем и нечовешката сила, хем, за теб, всичко това остава невероятно…
Ако пък искам нещо ново и различно, един бърз поглед в гидовника винаги дава достатъчно “гениални” идеи.
Една от най-гениалните през годините, обаче, дойде oт случайно запознанство в социалните мрежи. Два уж-бъзика в коментар под пост доведоха до неуспешно тръгване (дъжд, мъгла и влага) по “Веселият гринго” и следобедно изкатерване на Лакатник. И ей така, след няма и 5 дена познанство, с Ицо решихме, че е добра идея заедно да направим тур “Винкелите” на Централна стена - една от безспорните класики. Скоро се бях прибрал от месец катерене в Алпите и егото ми се беше надуло достатъчно, че да се навия на идеята, а и Ицо беше много надъхан.

И така, в онази декемврийска сряда, репликата “Братле, направо не мога да повярвам как го изводи това въже, ти си голям психар” започна да сменя изричащата я уста след всяка площадка.
Емоционалното изцеждане на известни - често раздувани от страха - метри и трудни движения над поредната джаджа, както и преживените личностни катарзиси, наедряваха по брой с напредъка на деня. Въпреки студа, се разширяваха и усмивките заради красивата светлина на ниското слънце, и донякъде маскираха притеснението от наближаващия залез.
Съвсем скоро, с включени челници, вече крачехме по пътеката за слизане, отново преродени от изживяното. Определено беше шамаресто, но еуфорията от успеха и надделяването над себе си, за пореден път, със силен замах детронираха първичния страх, завладял душите по вертикалата...

Наум ми идва един страхотен цитат от големия алпинист Анатоли Букреев: “Планините не са стадиони, където удовлетворявам амбициите си за постижения. Те са катедрали, където изповядвам своята религия.”
И това, може би, е най-доброто описание на чувствата ми към Враца. Мястото, където отивам, когато - без да го разбирам - имам нужда да срещна личния си Бог, и да се изповядам пред него…

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.