ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

...Заклещих едното сечиво в тънка и плитка цепка зад ронлив камък, а с другото дращех нагоре, в опит да намеря стабилна позиция. Левият ми крак деликатно балансираше зъбите на котките върху малко скално ръбче, а десният боязливо подпираше върху огромна снежна гъба, затапила цялата камина. Нямах друг вариант за стъпване и не смеех да я натоваря с тежест, защото бях сигурен, че въобще не е споена със скалата и ще се изсипе право върху Виктория, на 10м под мен. Над мен бе надвесена тясна камина, вероятно без преминаване досега, но да стигна дотук вече ни беше струвало няколко камъка, прехвърчали на сантиметри от главата на Вики. Въпреки ентусиазма ми за 15-20 метра премиерно катерене, толерансът ми към обективните опасности рязко започваше да се изпарява…
Успях да се набера още малко нагоре и, във все така неудобна поза, откачих един къс клин от седалката и започнах да го кова в скалата. Бързо захапа и преди да влезе целия, вече пееше в онзи висок звън, който е като мед за душата. Включих въжето, успокоих се малко и затърсих нови позиции за сечивата и котките. Скалата над мен беше почти надвесена, гладка, и само с микроскопичен релеф, а така ключовите стъпки за зъбите на дясната котка просто липсваха. Пасажът беше ужасно несигурен и твърде деликатен. Имах чувството, че вече часове вися на сечивата, крепейки живота си на едва няколко милиметра закалена стомана, а предмишниците ми горяха от усилието. Трябваше, или да разчета и изкатеря пъзела над мен, или...да падна…

Както често се случва в такива моменти, висшите функции на мозъка постепенно отказваха да работят и превез взимаше онова примитивно животно, което просто иска да оцелее. Паниката нарастваше със скоростта на светлината, докато, с насечени движения, се опитвах да се закрепя на нещо, поне откъслечно стабилно, а прасците ми започнаха да конвулсират със сила от напрежението. Имах чувството, че трeморът на краката ми резонира в цялата скала и аха-аха, ще ме изстреля във въздуха. Дишането ми се учести като тракането на картечница, а сърцето ми биеше лудешки, в опит да пробие гръдния кош. Всяка проклета клетка в тялото ми вярваше, че ей сега ще умра…
Наложих си да дишам бавно и фокусирах цялото си внимание към върховете на сечивата и зъбите на котките. Погледнах към единственото възможно решение за прогрес - снежната гъба. Преглътнах, стъпих на нея, изправих се на десния крак, посегнах с едното сечиво към следващото малко ръбче и… гъбата се отлепи от скалата, полетя към Виктория и подкоси краката й. Тя падна на място, сигурно закачена към площадката в основата на камината, а аз рязко полетях надолу. Жегна ме брутално силен пристъп на адреналин, цялото ми тяло се стегна и някак успях да се задържа на сечивата, драскайки с крака за опора като жалко котенце по плочите. Разменихме няколко притеснени "ОК ли си!?". Всичко беше наред, за щастие, но на мен ми изкипя от безумни рискове.
Сложих един стар карабинер на клина, включих едното въже в него, събрах си примката и Виктория почна да ме спуска надолу. Оставаха ми едва два метра до пълната със сняг полегнала камина под мен, когато отгоре ми се чу едно звънко "Пинг"...и аз полетях, приземявайки се меко в снега под мен. Отдолу веднага долетя "Добре ли си!?"...
"- Да, но ташаците ми не са…"
По време на спускането, второто въже, с което се осигурявах отдясно, бе минало между краката ми и, когато паднах в снега, ме изряза през топките. Докато болката отшумяваше, установих, че всичко ми е здраво, а моя клин доброволно си беше слязъл, заедно с карабинера. Изводът беше прост - очевидно не струвам в забиването на клинове, но пък поне не бях на минус от зарязан инвентар…
Мислех да си събера примките от ръждивите клинове и да слизам, но погледът нагоре показа, че след падането на гъбата, по стената няма нищо, което да представлява обективна опасност. Обзе ме нов ентусиазъм.
"- Ви, искаш ли все пак да опитаме отдясно, по класическия вариант?"
"- Както прецениш…"
Стигнах обратно до най-високия клин, прехвърлих се на гладката плоча вдясно и с 2-3 несигурни движения, почти в надвес, се добрах до полегнал надясно винкел. Осигурих с два що-годе читави френда и буквално "изтичах" до ръба, който влизаше в тур Кулоара. Там добавих втори клин към вече наличния, направих площадка и осигурих Вики да се изкатери до мен. Веднъж по тур "Кулоара", прибрахме въжето и бързо преодоляхме снежните полета до върха.

Горе, слънцето вече наближаваше хоризонта и обливаше със злато Муратов връх, Синаница и цялото Мраморно било. Облаци прегръщаха плътно Кончето, а лекият ветрец добавяше онзи задължителен щрих към красотата на пейзажа.
За целия ден преживяхме, както удоволствието от това да катериш непознат маршрут по страхотна стена, така и несигурността и оня първичен страх, който изпитваш, когато си убеден, че си на 2мм уж добре закачено желязо от това да спреш да съществуваш...
Отново чувствах, че стената брутално ме е мачкала, сдъвкала и изплюла небрежно обратно в света на живите. Чувствах се прероден.
По съвпадение, днес ми беше рожденият ден. А този подарък определено си го биваше!

На фона на алените върхове, се запътихме обратно към заслон Казана, за нощта. Скоро ни чакаха сметки за разчистване с тур “Народна армия”...

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.