ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

Събуждаш се, пускаш челника и въздишаш, още скован от поредния дълъг ден и неспокойния сън, прекъсван от “дежурствата” по бърсане на скреж от стените на палатката. Дъхът ти без малко да замръзне точно пред носа ти, и да се стовари обратно върху теб. Монотонното жужене на ципа нарушава целостта на найлоновия ти пристан и разкрива картина на тотална и всеобхващаща белота, озвучавана единствено от поривите на вятъра.

Оглеждаш хоризонта от край до край, с надеждата за признаци на цвят и дълбочина на образа, но уви, Властелинът на бурите е разгърнал цялата си мощ. Прехвърчащ сняг, земя и небе се сливат в злокобна симбиоза, превръщайки целия ти свят във вътрешността на топче за пинг-понг. Напълно изолирана вселена, в която понятието за светлина и сянка е тотално заличено, заедно с вестибуларните тривиалности като горе, долу, ляво и дясно.

Пореден ден, в който нито е редно, нито разумно, да си в най-дивите части на планината. Пореден ден, в който отново ще игнорираш разума, в полза на няколко мижави километра напредък, към цел, която сам си създал и съществува само в ума ти. Цел, лишена от всякакви признаци на прагматичност, но все пак изпълваща цялото ти създание и придаваща смисъл на всяко едно действие.

Без сам да знаеш защо, опаковаш всичко и, за пореден път, правиш първата крачка през необятното бяло чистилище. По един много особен начин, белотата сякаш те лишава от почти всички сетива едновременно. Единствен твой съратник - иронично - е вятърът, който с всяка секунда, по вампирски изцежда ценната ти топлина. Иска ти се да не впива зъби толкова силно, но спре ли, знаеш, че ще загубиш единствения си пътеводител през белотата.
Вековете технологичен прогрес на човечеството спират до там, че цялото ти оцеляване да се крепи на ходенето в идеално права линия между цепнатините на ледника. За цял живот, мислиш си, все си се научил да ходиш в права линия, и непрестанно се разочароваш от назъбения релеф на твоята следа в снега. Най-добър приятел ти става ужасно претенциозното, и в същото време, най-базово умение за навигация, вплетено в живота ни още от древността - азимутът. Заветният ъгъл между севера и настоящата посока, в която настоятелно гониш Михаля.

По дяволите, колко безбожно трудно е спазването на този ъгъл, дори в такъв, уж лесен, безрелефен терен! Ставаш напълно зависим от лекия полъх, люлеещ под точно определен ъгъл тънка лентичка плат, вързана на щеката от надветрената ти страна. И ти следиш този ъгъл, сключен между парцала и ските ти, с устрема на орел, вперил поглед в плячката си. Изпуснеш ли го, изпускаш Михаля, а с него и живота си.

Колко сложна може да е простотата…

Лишен от обичайния простор на пейзажа, изостряш да краен предел усета си за микроскопичните детайли, в малкото бяло балонче на твоето настояще. Обръщаш погледа не толкова навън, колкото към необятния и бурен океан, отвътре.

Прецизността и дисциплината, по неволя, стават твои неизменни спътници, и ти им се посвещаваш изцяло. Всяко дребничко и незначително явление, придобива важността на събитие, критично за твоето оцеляване. Дрехите ти, може би, едва доловимо са променили шумоленето си? Или пък жалкото дифузно извинение за сянка под краката ти, е придобило един тон по-голяма плътност? Да не би пък, плъзгането на снега да е станало примамващо лесно, бедрата ти да са притеснително отпуснати от няколко крачки? По лицето си, може би, вече не усещаш захапката на вятъра, и неволно си хлътнал в капана на спускането, което те води към някоя бездна…?

Особена медитация е движението по безкрайните бели ледници. За някои, може би извратена, и абсолютно и безвъзвратно изцеждаща, но за малцина други, това преживяване пречиства чрез простотата си.

Остава въпросът защо? Защо би отишъл накрай света, в един тотално бял ад, рискувайки всичко? Осъзнаваш ли, наистина и в пълнота, обхвата на тези рискове? А разбираш ли това, което осъзнаваш? Какви лични демони екзорсираш чрез това самобичуване? Какво толкова има по тези места, че рискуваш студен и безименен гроб, потънал в белотата?

Точно както в живота, и по безкрайните ледове ги има онези моменти, когато Вселената изригва с необхватна за очите палитра от цветове, толкова наситена, че чак изгаря. Моменти, изпълнени със сълзи от еуфория, и по детски чисто щастие. Моменти, в които вечността се събира в една мъничка секунда…и в тази секунда, ти преживяваш отново и отново целия си жизнен път, довел те до този миг…но струва ли си? Струват ли си всичките тези усилия…цялата изнемога над тялото и духа, за да стигнеш до кратките мигове на неописуема красота, които дори не са ти обещани?

Е, храната винаги е по-вкусна след ден тежка работа, нали…?

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.