ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

Облаците разхлабиха за миг плътната си прегръдка и, в отворилия се процеп, зърнах в далечината огромен и назъбен отвесен ръб, извезан с множество сложни и страховити козирки, прилични на талази чудовища, прескачащи се едно друго.
- Вики, трябва да сме на върха! От тук е само надолу и май видях ръба на Чакрараху...
Виктория беше на 15-на метра зад мен - на височина от 5760м - връхната кота на най-панорамния връх в Cordillera Blanca - Pisco. За да стигнем тук, бяхме тръгнали в 01:30ч, бяхме минали по опасно ронливи морени и прилично нацепен, красив ледник. До около 5000м - докъдето бяхме вече аклиматизирани - се движехме чевръсто, но нагоре бедрата изгаряха, сърцето биеше лудешки, дробовете се бореха за въздух и ние давахме най-доброто от себе си, за да се движим...с темпото на ранен охлюв пред умирачка…Е, поне имахме късмета до 5500м компания да ни правят колосите на Huandoy, небезизвестният Artesonraju и дори двата Huascaran-a - най-високите тумби сняг по тия краища на света. С всеки метър нагоре ставахме все по-бавни и немощни и студа ни хапеше изненадващо силно “като за някакви си -10 градуса”. Навлечени като космонавти, тъпо и упорито крачехме към върха. А той, сякаш, за да оправдае адаша си - най-разпространеното местно пиене - ни устрои порещане с плътна “мастика”. Едва си виждахме носовете и не можехме да различим, къде свършва ръба и къде започват отвесните северни стени на върха. Поогледах си в краката, за всеки случай, и ха, какво да видя! Три недоядени сандвича, зарязани върху козирката. Тъкмо почвах вътрешно да протривам ръчички и да примлясквам, но се вразумих. Нито ми се влачеха надолу, нито ми се рискуваше да счупя някоя пломба. След още десет минути безплодно треперене за фамозната гледка в отпуск, се изстреляхме - като по-малко ранени охлюви - обратно към базов лагер на 4600мнв.
Първи етап от аклиматизацията ни беше завършен. Следващата цел беше друг емблематичен връх в района. Със своите 6354 метра и множество висящи ледници, Chopicalqui е едно истински притегателно алпийско бижу. Именно изкачването по югозападния му ръб трябваше да е завършек на аклиматизацията. Пренасяйки катуна към базовия лагер под върха, около нас се извисяваха стените на Чакрараху в целия им леден блясък, и величествените снаги на Huascaran Norte и Huascaran Sur, чиито микстови маршрути ни караха едновременно да мечтаем и да пълним гащите. Въобще, голяма планинска хипи романтика, ако не броим десетките крави около базов лагер и резултата от храносмилателния им процес, обилно разплескан по поляната…преваряването на водата беше абсолютно задължително...
Следващия ден ни чакаха 1300 метра денивелация до щурмови лагер. Натоварени с раници над 25кг всяка, си проправяхме път през най-сложния ледник, който бяхме виждали досега - изкачвахме се по 50-градусови технични пасажи, прескачахме отворени цепки, чиито дъна се губеха на десетки метри дълбочина, и преминавахме по тесни и брутално изтънели снежни мостове, заплашващи да се срутят под крака ни всеки момент...
С всяка стъпка на границата между леда и бездната, нервите ни се изпъваха като струни, а всеки вертикален метър правеше раниците ни още по-тежки. Около 30 минути преди да достигнем официалния висок лагер, Вики категорично заяви:
- Е тука на равното между цепките разпъваме. Точка! - Не се противих много. Вече бяхме твърде уморени, че да е смислено продължаването нагоре...Нощта беше неудобна, студена и предимно облачна. Около 04:00 звездите се показаха, а ние започнахме атаката.
Изгревът ни свари под пасажната част на ръба, малко над 6000м. Изкачвайки няколко метра по 90-градусова нестабилна снежна стена на цепнатина, преминахме началните леки участъци и започнахме да се провираме между огромни ледени блокове, по 45-50° склонове от идеален, твърд фирн. Опитахме да движим по този лесен терен едновременно, но височината направо ни нокаутираше и се наложи да катерим с осигуряване на площадки. Височината и разреденият въздух са понятие, което човек приема, като цяло, доста лековерно, когато е в домашните си планини. Окажете ли се, обаче, сред облаци и ледове, на 6000м и с мускули, изгарящи от болка и жадни за всяка една молекула кислород, това понятие придобива рязко практични измерения. И тези измерения могат да бъдат описани само като ужасно трудни...

В такива моменти е много лесно човек да се загуби в омагьосания кръг от негативизъм, който умът е склонен да създава, изправен пред трудности и опасности. Но само един поглед наоколо, към стелещите се мъгли и извисяващите се зъбери стига, за да си кажеш отново "По дяволите, струва си! Давай напред и нагоре!"

Около 8:30 достигнахме 6200м височина и една первазна цепнатина, широка около 3 метра. Цепнатината продължаваше над 100м настрани - минаваше през цялата ширина на ръба и беше с видима дълбочина над 10м. Не успяхме да намерим стабилен снежен мост или друго безопасно място и начин за преминаването и, а от другата страна ни чакаха 10м отвесен лед за изкачване...Нямахме в себе си инвентар, с който да осигурим това препятствие и все пак решихме да не рискуваме. Със или без връх, 6200м бяха предостатъчна височина за аклиматизация. Спуснахме се обратно надолу до палатката, събрахме я и още същия ден успяхме да слезем до базов лагер.
Нашата аклиматизация приключи с добра доза разумно неразчистени сметки и ние се запътихме към града за възстановяване, преди да се захванем с остатъка от целите за тази експедиция...

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.