ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

ТАП…тап-тап…тап-тап….ТАП… 

Студен въздух изпълни дробовете ми, докато замахвах с единствения си пикел към сераковия лед. Постепенно, един по един, преместих краката си нагоре и изкачих, колкото смеех високо, така че главата на пикела да е на нивото на кръста ми.
Изгрева беше оцветил цялата стена в разтопено злато, превръщайки тази злокобна планина в спектакъл на огнената красота. Чувствах, че цялата вселена и вечност са уловени в тези микроскопични моменти на златна светлина…

Вече часове лазехме нагоре по огромната стена на Лаутаро и пресците ми горяха, а мекия лед осигуряваше твърде съмнителна поддръжка за добре наточените предни зъби на котките. Слава богу, че бях взел техничния чифт за ледено катерене! Другия ми чифт щеше да ме кара да работя ужасно много за всяко едно стъпване.
Балансирах внимателно на котките и, подпирайки се с дясната ръка в леда, внимателно извадих пикела и замахнах отново, колкото можех по-нависоко. Така забих пикела, че потъна в леда до дръжката, а когато започнах да катеря нагоре, изгарящото усещане в прасците се усили. Пасажът, който изкачвах беше 20-метров участък от 65-градусов мек лед и обикновено бих го изтичал нагоре, но през последния час бях източил докрай и последната капка сила от краката си по оня проклет 50-градусов склон от бездънна снежна захар под нас.
Дявол да го вземе,тия прасци наистина горяха! Чувствах, че всеки момент ще отплеснат и двете котки, а аз просто ще се свлека надолу по стената, набирайки все по-висока скорост…

Пулсът ми се ускори, дишането стана плитко и бързо, краката ми започнаха да треперят неконтролируемо и ужасяващ първичен страх напористо пълзеше нагоре по гърба ми. Доброто старо чувство, че си на ръба да паднеш от планината, така познато на катерачите, искаше да ме довърши съвсем, а аз вече проклинах решението ни да катерим бързи и леки! Бяхме взели само един фирнов клин и две ледени цеви, една от които беше “площадката” – единствената осигуровка, която трябваше, в случай че падна, да предотврати двамата с приятелката ми да се въргаляме няколкостотин метра по цялата североизточна стена. На практика обаче, ако някога сте водили по лед, ви е пределно ясно, че една единствена цев в не особено хубав лед може само временно да ви осигури…психическо здраве…евентуално. 

Намирахме се в средата на огромна стена полегнал алпийски лед от умерена трудност и макар катеренето да не беше въздушно, ситуацията беше далеч от перфектна. В тъмнината на нощта ни бях загубил много далеч от правилния път и сега рисувахме крехката си линия нагоре между заплашителни сераци и през девствен терен, по една от най-отдалечените планини на Патагония. Дойдохме тук, за да катерим лесен маршрут с предимно леки трудности и приемлив риск, но определено се бяхме забъркали в кофата с големите шамари…

В текущата ми позиция бях толкова уморен, че да спра и да поставя в леда единствената ни останала цев, щеше да ни изложи на по-голяма опасност от падане, отколкото да помогне. Трябваше да се стегна и да изводя остатъка от серака, колкото може по-бързо. Съзнателно забавих дишането си, заврях страха от падането някъде дълбоко в съзнанието си и се концентрирах върху това следващите движения да бъдат перфектни. Потънах в онзи наистина малък вътрешен свят, където игнорирам всичко и медитирам над всяко едно и-де-ал-но здраво забиване на сечивото в леда. В тази наистина напрегната минута, мотото на живота ми отново беше “Не умирай днес!” и точно тогава, преди дори да мога да го осъзная, вече се прехвърлях през ръба на серака върху перфектен перваз.

Светът отново прие нормалните си размери и ме заляха облекчение и безмерна радост. Известно време даже се смях с глас. Смехът беше точно като онзи, когато за пръв път отваряш парашут. Изпитвах чисто щастие и истински се радвах, че съм жив. Обаче имаше и силна ирония в този смях. Бяхме дошли за лесен връх, а сега се намирахме на 150м лесно катерене от  * СЛУЧАЙНО * прокарване на премиерен маршрут в Патагония…!

Осигурих Вики и две минути по-късно тя беше при мен, запъхтяна и с очи, широко отворени при вида на остатъка от стената над нас. Още сераци пазеха пътя нагоре, но имахме и други варианти – линия далеч наляво, изкачваща се към билото или дълъг и деликатен траверс надясно, водещ към премката под предвършието на Лаутаро.

Чувствах се като развълнувана ученичка при мисълта да довършим “нашата линия”, наляво, пък и виждайки бурята, която бушуваше на премката…щях да се радвам и просто да се изкачим до билото и после да намерим безопасен път за слизане, но…не за това бяхме дошли. Тръгнахме надясно, към премката и върха. Вики водеше този път, стъпвайки леко по леда. Наклона беше полегнал до 35-40°, но бяхме много изморени и потенциала за падане се увеличаваше, тъй като траверсирахме без междинни осигуровки, за да спестим време.

От време  на време сменяйки водачеството, докато минавахме между огромни сераци с изненадващо правилни геометрични форми, за 30-на минути стигнахме премката. От разтояние ветровете там изглеждаха като 50-60км/ч, а видимостта като че беше поносима за продължаване към върха. Когато стигнахме на билото обаче, буквално ни блъсна товарния влак! Поривите минаваха доста над 100км/ч и въздуха беше изпълнен с шрапнели от лед, които се сипеха върху нас от запад. Като че бяхме под тежък картечен обстрел! Голямата част от “огъня” поемаха ръцете и бедрата ни, а една “осколка” целна капачката на обектива ми и я пръсна на парчета. Като си говорим за прецизност и късмет, нали… Абсолютно невероятно!

Откатерихме до място на завет под билото, за да се скрием от обстрела и седнахме един до друг, за да се стоплим и да обсъдим следващите си действия.

Определено можехме да стигнем поне до предвършието – бяхме катерили заедно и в далеч по-лоши бури…но какъв беше смисълът в това? Пак щяхме да сме твърде бавни, че да стигнем самия връх – към този момент вече бяхме катерили вече 6 часа – пък трябваше и да слезем в тая същата буря. Да не говорим, че вятъра неизбежно щеше да се усили с набирането на височина и вече навяваше – с притеснително бързи темпове – тонове и тонове сняг по слоновете с източно изложение – нашият път надолу. Цялата ситуация крещеше “ОГРОМНИ СНЕЖНИ ДЪСКИ!” право в умовете ни и без значение дали ни харесваше или не, беше време да слезем, да отървем кожите и евентуално да се върнем в друг ден. 

Отне ни още 3 часа, за да стигнем платото на ледената шапка под нас и, вярвайте ми, всяка една стъпка беше огромна борба. Едва пазехме баланс върху стръмния лед, а вятъра – вече супскайки се надолу по склоновете – увеличи силата си и заплашваше да ни захвърли в някоя от широко отворените цепнатини, а снега който навяваше върху ни сваляше видимостта до пълната нула. Разделяха ни едва 12м въже, но през първите два часа се видяхме един-друг само в няколко късметлийски мига, когато бурята едва-едва намаляваше…

Да кажа, че ситуацията беше сюррелистична ще бъде сериозно омаловажаване! 

Когато вече наближихме нивото на платото отчаяно започнах да търся палатката с поглед, но тя не се виждаше никъде. В ума си прехвърлих един милион възможности за това, какво може да се е случило с нея, като основно се притеснявах да не е издухана нанякъде с всичките ни провизии. Настройвах се психически да съобщя тези новини, и за потенциално очакващата ни битка да преодолеем над 50км обратно до цивилизацията само с по едната дреха на гърба и по някое друго мюсли барче…

И тогава я видях! Застанала на фона на гигантската западна стена на Fitzroy, намираща се на 40км от нас. Една единствена мисъл превзе съзнанието ми:

“Боже…колко малки сме всъщност…”

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.