ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

Студен въздух изпълни дробовете ми, докато замахвах с единствения си пикел към сераковия лед. Един по един преместих краката си нагоре и изкачих, колкото смеех високо, така че главата на пикела да е на нивото на кръста ми. Изгревът беше оцветил цялата стена в разтопено злато, превръщайки тази злокобна планина в спектакъл на огнената красота. Чувствах, че цялата вселена и вечност са уловени в тези микроскопични моменти на искряща светлина... Вече часове лазехме нагоре по огромната стена на Лаутаро и прасците ми горяха, а мекият лед представляваше твърде съмнителна поддръжка за добре наточените предни зъби на котките. Слава Богу, че бях взел техничния чифт за ледено катерене! Балансирах прецизно на котките и, подпирайки се с дясната ръка в леда, внимателно извадих пикела и замахнах отново, колкото можех по-нависоко. Така забих пикела, че потъна в леда до дръжката, а когато започнах да катеря нагоре, изгарящото усещане в прасците се усили. Пасажът, който изкачвах беше 20-метров участък от 65-градусов мек лед и обикновено бих го изтичал нагоре, но през последния час бях източил докрай и последната капка сила от краката си по оня проклет 50-градусов склон от бездънна снежна захар под нас. Дявол да го вземе, тия прасци наистина горяха! Чувствах, че всеки момент ще отплеснат и двете котки, а аз просто ще се свлека надолу по стената, набирайки все по-висока скорост… Пулсът ми се ускори, дишането стана плитко и бързо, краката ми започнаха да треперят неконтролируемо и ужасяващ първичен страх напористо пълзеше нагоре по гърба ми. Доброто старо чувство, че си на ръба да паднеш от планината, така познато на катерачите, искаше да ме довърши съвсем, а аз вече проклинах решението ни да катерим бързи и леки! Бяхме взели само един фирнов клин и две ледени цеви, една от които беше “площадката” - единствената осигуровка, която трябваше, в случай че падна, да предотврати двамата с Вики да се въргаляме няколкостотин метра по цялата североизточна стена. На практика обаче, ако някога сте водили по лед, Ви е пределно ясно, че една единствена цев в не особено хубав лед може само временно да ви осигури...психическо здраве...евентуално. Намирахме се в средата на огромна стена полегнал алпийски лед от умерена трудност и макар катеренето да не беше въздушно, ситуацията беше далеч от перфектна. В тъмнината на нощта ни бях загубил много далеч от правилния път и сега рисувахме крехката си линия нагоре между заплашителни сераци и през девствен терен, по една от най-отдалечените планини на Патагония.

Дойдохме тук, за да катерим лесен маршрут с предимно леки трудности и приемлив риск, но определено се бяхме забъркали в кофата с големите шамари... В текущата ми позиция бях толкова уморен, че да спра и да поставя в леда единствената ни останала цев, щеше да ни изложи на по-голяма опасност от падане, отколкото да помогне. Трябваше да се стегна и да изводя остатъка от серака, колкото може по-бързо. Съзнателно забавих дишането си, заврях страха от падането някъде дълбоко в съзнанието си и се концентрирах върху това следващите движения да бъдат перфектни. Потънах в онзи наистина малък вътрешен свят, където игнорирам всичко и медитирам над всяко едно и-де-ал-но здраво забиване на сечивото в леда. В тази наистина напрегната минута, мотото на живота ми отново беше “Не умирай днес!” и точно тогава, преди дори да мога да го осъзная, вече се прехвърлях през ръба на серака върху перфектен перваз. Светът отново прие нормалните си размери и ме заляха облекчение и безмерна радост. Известно време даже се смях с глас. Смехът беше точно като онзи, когато за пръв път отваряш парашут. Изпитвах чисто щастие и истински се радвах, че съм жив. Обаче имаше и силна ирония в този смях. Бяхме дошли за лесен връх, а сега се намирахме на 150м катерене от * СЛУЧАЙНО * прокарване на премиерен маршрут в Патагония! Осигурих Вики и две минути по-късно тя беше при мен, запъхтяна и с очи, широко отворени при вида на остатъка от стената над нас. Още сераци пазеха пътя нагоре, но имахме и други варианти - линия далеч наляво, изкачваща се към билото или дълъг и деликатен траверс надясно, водещ към премката под предвършието на Лаутаро. Чувствах се като развълнувана ученичка при мисълта да довършим “нашата линия”, наляво. Пък и виждайки бурята, която бушуваше на премката,...щях да се радвам и просто да се изкачим до билото и после да намерим безопасен път за слизане. Но...не за това бяхме дошли. Тръгнахме надясно, към премката и върха. Вики водеше този път, стъпвайки леко по леда. Наклонът беше полегнал до 35-40°, но бяхме много изморени и потенциалът за падане се увеличаваше, тъй като траверсирахме без междинни осигуровки, за да спестим време. Периодично сменяйки водачеството, докато минавахме между огромни сераци с изненадващо правилни геометрични форми, за тридесетина минути стигнахме премката. От разтояние ветровете там изглеждаха като 50-60км/ч, а видимостта като че беше поносима за продължаване към върха. Когато стигнахме на билото обаче, буквално ни блъсна товарният влак! Поривите минаваха доста над 100км/ч и въздухът беше изпълнен с шрапнели от лед, които се сипеха върху нас. Като че бяхме под тежък картечен обстрел! Голямата част от “огъня” поемаха ръцете и бедрата ни, а една “осколка” целна капачката на обектива ми и я пръсна на парчета. Като си говорим за прецизност и късмет, нали… Абсолютно невероятно! Откатерихме до място на завет под билото, за да се скрием от обстрела и седнахме един до друг, за да се стоплим и да обсъдим следващите си действия. Определено можехме да стигнем поне до предвършието - бяхме катерили заедно и в далеч по-лоши бури...но какъв беше смисълът в това? Пак щяхме да сме твърде бавни, че да стигнем самия връх - към този момент вече бяхме катерили над шест часа - пък трябваше и да слезем в тая същата буря. Да не говорим, че вятърът неизбежно щеше да се усили с набирането на височина и вече, с притеснително бързи темпове, навяваше тонове и тонове сняг по слоновете с източно изложение - нашият път надолу. Цялата ситуация крещеше “ОГРОМНИ СНЕЖНИ ДЪСКИ!” право в умовете ни и, без значение дали ни харесваше или не, беше време да слезем, да отървем кожите и евентуално да се върнем в друг ден. Отне ни още 3 часа, за да стигнем платото на ледената шапка под нас и, вярвайте ми, всяка една стъпка беше огромна борба. Едва пазехме баланс върху стръмния лед, вятърът увеличи силата си и заплашваше да ни захвърли в някоя от широко отворените цепнатини, а снегът, който навяваше върху ни, сваляше видимостта до пълната нула. Разделяха ни едва 12м въже, но през първите два часа се видяхме един друг само в няколко късметлийски мига, когато бурята едва-едва намаляваше…Да кажа, че ситуацията беше сюрреалистична, ще бъде сериозно омаловажаване! Когато вече наближихме нивото на платото, отчаяно започнах да търся палатката с поглед, но тя не се виждаше никъде. В ума си прехвърлих един милион възможности, за това, какво може да се е случило с нея, като основно се притеснявах да не е издухана нанякъде с всичките ни провизии. Настройвах се психически да съобщя тези новини, както и за потенциално очакващата ни битка да преодолеем над 50км обратно до цивилизацията само с по едната дреха на гърба и по някое друго мюсли барче…И тогава я видях! Микроскопична точка, застанала на фона на гигантската западна стена на Fitzroy, намираща се на 40км от нас. Една единствена мисъл превзе съзнанието ми: “Боже...колко малки сме всъщност…”

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.