НАЧАЛО / МАГАЗИН
Fitzroy - един крясък, замразен в гранит и лед
- Описание
ИСТОРИЯ НА КАДЪРА
На “семейна ваканция”, най-често можеш да ни завариш натоварени като магарета или затворени в палатката от някоя освирепяла буря. В тези моменти, човек има страшно много време за мислене, но обикновено е зает с две неща. 90% от времето прекарва с мисълта “Защо, д@йба, си го причинявам това!?”, а през останалите 10% си казва “Тука ме кефи и се забавлявам страшно!” И дори, когато нахлуе порив на вятъра от 80км/ч, той не може да разсее мъничката ти капка щастие. И ти продължаваш да се питаш: ”Къде ли да ида следващия път да ме духа ураган и да хвърчи лед по мене!?”. Така се роди идеята и за тази “семейна ваканция” до Южната патагонска ледена шапка и нейната най-висока точка - вулкан Лаутаро. Откъснат от света, мистериозен и величествен, този връх се беше забил в съзнанието ми. Забутан в средата на нищото, малко на север от гъза на географията, той е една колосална маса от лед и скали, огромни надвиснали ледени блокове, страховити цепнатини, лавиноопасни склонове...но също така от мечти и стремеж!
Натоварени с провизии за 20 дни, двамата с Вики закрачихме към ледниците. Моята раница беше 53кг, а тази на Вики - около 48. Подобни товари не само имат собствена гравитация, но и, както ще ви каже девойката - причиняват изкривявания на времето, пространството и - разбира се - на опорно двигателната система. По време на ходене, болката, от арбитрарен термин, се превръща в интимно близък партньор и никакви инженерни решения за ергономика не могат да направят товара кой-знае-колко удобен. А теренът в Патагония също не е известен като прекомерно щадящ... Пътят ни до ледената шапка беше осеян с множество трудоемки морени, пресичания на ледено студени реки и преминаване на тролей, както и немалка доза скално катерене - все брилянтни възможности за ликвидирането на благоверната. Обаче, въпреки газенето на смразяваща вода, висенето над пропасти, катеренето с планетарен товар и тоталната липса на боровинки около местата за почивка, гадта просто отказваше да се гътне!
Когато стигнахме първите ледове, разбира се, бяхме ужасно преуморени, а наоколо върлуваше буря. Видимостта намаляваше, вятърът се усилваше до опасна степен и решихме да импровизираме лагер, където се намираме. Набедихме близкия 10-градусов наклон за равен, а мадам въздъхна с облекчение, сваляйки 48-те кг от гърба си. След около час копане в леда между две цепки, успяхме да сътворим и нещо, което да мине за приемлив бивак.
На следващия ден, отново в бурята, се добрахме до заслон Garcia Soto. Със своите 8 легла на 2 етажа, точно в средата на нищото, заслонът си беше 5-звезден хотел. Трудно може да се опише усещането да легнеш на матрак след 2 дни безумно влачене на нещо, което иска да ти придаде идеално сплескана форма, и за финал правене на отчаяни опити за спане, докато се търкаляш към цепнатина надолу по склона. Интересна подробност беше вратата на заслона. Изцяло адаптирана към силните ветрове в района, тя бе масивна и със сигурност над 80кг тежка. И въпреки системата от макари за отваряне отвътре, на нежната половинка и беше невъзможно да я отвори сама...И така, на всеки два часа се чуваше еротичната покана: “ Искаш ли да ходим да пишкаме заедно?” Графикът се спазваше строго и през нощта - в 21:00, 1:00, 03:30 и 06:00…
На петия ден, най-накрая имахме прозорец от добро време - нито облаче в небето и без вятър. Веднага се запътихме към основната си цел. Някъде в средата на деня, някой от нас попита къде е слънцезащитния крем. Разбира се, грижливата докторка, помъкнала 100 кила аптечка с всякакви ампули, с кой-знае какви съмнителни субстанции вътре, беше навряла слънцезащитния точно на дъното на шейната. И защо пък да губим време да спираме да го вадим? Кво толкова са некви си 40км по ледник и под жаркото слънце…
Резултатът - лица, които лесно биха могли да се сбъркат със задните части на павиан, а за Мадам - и бедра, еротично изрисувани на чорапогащник - отпечатък от мрежестия вълнен клин. Е, поне е практична и не харчи пари са скъпо бельо от сексшопа….
Еротиката, обаче беше помрачена от счупването на моите самоделни ски автомати. И докато, псувайки, се опитвах да измисля някакво решение в стил MacGyver, в главата ми ехтяха думите ”аз казах ли ти, че ще се счупят...” Вики, обаче, все пак си замълча и ме проклинаше само наум. Смешното е, че тези автомати издържаха всички тестове в Пирин и Стара Планина, само за да се спраскат на възможно най-равния участък от ледника. Нож, клещи и няколко помощни въженца решиха проблема поне временно и закрачихме отново към вулкан Лаутаро, придобивайки походка, подобна на Квазимодовата. Изненадващо, но дори “куцайки” и въпреки изкачването, поддържахме скорост над 4км/ч и се чувствах доста ок. По някое време даже ми стана интересно да видя колко бързо мога да куцам с писалките!
А през цялото време, насреща ни се извисяваше грандиозната снага на нашата цел. Тя изглеждаше колосална и необхватна, както за очите, така и за ума. Ходехме с часове към Лаутаро, а той сякаш се местеше все по-далеч. Изглеждаше толкова близо, че можехме да го докоснем, но с всяко протягане на ръце към него, разбирахме, че почти не сме мръднали. Чувството за мащаб, на това място, съвсем накрай света, е просто смазващо. Осъзнаваш, че ти не си нищо повече от математическата дефиниция за точка - безкрайно малък и още по-незначителен пред мощта, разкриваща се за очите ти...
ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ
Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.