ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

Станахме рано на заслон БАК, нарамихме готовите от вечерта раница и въжета, и закрачихме към Злия прелез. С всяка стъпка, мастиленият оттенък на небето се превръщаше в блестящ тюркоаз, а приятната хладнина драскаше нежно по бузите и ръцете. Скоро, пред очите ни се разкри гледката на спускащите се към Кирилова поляна надвесени стени на Злия зъб и Дяволските игли. Спрях за момент, да направя снимка, и продължихме надолу по Белия улей. Целта ни беше класическият тур "София" на Горна Дяволска игла, прокаран от Джиджи и Наско Кованджиев през '66-та. В гидовника пишеше за "здрава скала и хубаво свободно катерене с добри осигуровки и малко неприятни тревни пасажи". Обявената VI+ категория щеше добре да ни ангажира, но съвсем не на лимита. Бързо намерихме маршрута - започваше по "широка камина от IV+ категория" под югоизточния ръб на стената - и преминахме към обичайното туткане с въжета и инвентар.

Последните минути преди да закатерим, в мен започна да се надига отвратително и необяснимо усещане за огромна надвиснала опасност. Понякога просто ми се случва преди катерене, а понякога не...Твърде често не е нищо повече от обичайното насиране преди интересен маршрут, и не означава нищо, но днес беше особено силно. Отдадох го на дългата пауза без катерене, заради скоковете на Приморско, и реших да го премълча и игнорирам. След 1-2 въжета сигурно щях да вработя и да изчезне напълно. Просто имах нужда от хубава скала...
Виктория също беше забелязала, че съм нервен, но и тя не каза нищо.

Катеренето ми започна трудно и несигурно. Скалата беше добра, но тревите по праговете ме изнервяха. Мразя да се набирам по треви! Бог знае кога туфата ще изскочи с ръката ти, или пък ще се хлъзнеш на нея, а осигуровката не беше твърде начесто, но пък поне намирах здрави френдове. Пасажа на първо въже ми се стори по-скоро VI-та категория, но принципно не се разбирам добре с класически камини и просто му теглих една, процедих се през надвеса, притискайки гръб и крака в противоположните стени, и стигнах площадката. Скоро и Вики се изкачи, обменихме инвентара, и тръгнах по второ въже. Пасажът се оказа съвсем в началото - трудна отвесна плоча с таванче в края. Все още катерех много насрано и набодох цепката под таванчето с клеми през 50 санта, а самото него преодолях с излишно силово движение, на изпадане, осигурен от ръждив клин, вероятно останал от премиерата. Нагоре трарверирах ту надясно, ту наляво между пасажите, осигурени само от съмнителни стари клинове, и направих площадката на три здрави френда под ронливия таван на трето въже. Дотук, катеренето хич не ми харесваше...не поради обективна причина, а заради присъствието на онова удушаващо ме вътрешно усещане за надвиснала опасност, което не можех да си обясня. Досега трябваше да е преминало…
Когато Вики дойде и се подготви да води следващите две въжета, ми идваше да предложа веднага да се махнем от стената. Вместо това, само споменах, че ми е супер насрано, но ще се оправя нагоре.

След отвратително ронлив, но лесен таван, и обрасла с мъхове и треви камина от шеста категория, се събрахме на удобна, широка тревна площадка на два здрави френда и един неръждаем клин. Вики продължи нагоре по надвесения винкел на четвърто въже. Катеренето й беше трудно и вървеше бавно...хич не звучеше като V+, но каквото такова...явно просто не бяхме в добра форма, нищо, че по-предния ден бяхме отупали две 6в-та на Ушите. След доста борба, Вики излезе на траверса по плочи в края на четвърто въже. Тук осигуряването е само по наличните клинове, а те са през около пет метра, и на всичко отгоре, финалният пасаж под площадката е по вертикални треви. Вики се забави доста по тези плочи - явно заради балансовото и несигурно катерене. Вече беше изминала около 40м и трябваше да е близо до площадката. Седях удобно на тревата и се опитвах да се отърва от онова отвратително усещане, но то упорито не ме пускаше...Вече нито виждах, нито чувах Виктория, и следях по въжето за признаци на катерене - лекото и бавно подръпване при движение, по-рязко дърпане, когато се осигурява високо...почти медитативен, успокояващ процес, показващ, че всичко върви нормално. Не след дълго, едно рязко подръпване ми подсказа, че вероятно е стигнала площадката. Тъкмо посягах да подавам, когато изневиделица, 6-7 метра въже паднаха при мен със скоростта на светлината и се натрупаха на купчина в краката ми.

Веднага осъзнах какво е станало и още докато протичаше мисълта "FUCК! ИЗБИЛА Е КЛИН!", oбрах част от въжето през устройството, преди резкият удар и нейният силен вик да ме изправят на крака…
Вики спря на около 20 метра от мен, в дясната част на таван, намиращ се в близост до съседния тур "Фантазия"...беше прелетяла, вероятно, над 20 метра, при това надолу с главата, преди да сработи осигурителната верига, и да се удари в полегналата плоча. Мислите ми веднага се обърнаха в посока потенциалните й наранявания, спасяване на водача в траверс и придружаващата сложност на тази въжена система.

- Ви, добре ли си? - без отговор - ВИКИ! ОК ЛИ СИ!?! - изкрещях по-силно.
- Да… - дойде вяло и приглушено при мен.
Установихме, че няма счупени кости и може сама да започне слизането си. Падането й беше задържал много стар клин, на около 7-8 метра под нея. “Баси майката…егати късмета. Размина й се тоя път…”, помислих си аз, а тя искаше да продължи катеренето нагоре. Беше запазила пълно самообладание след това огромно падане, което, само по себе си, е голяма работа отвсякъде! Нямаше, обаче, как да осигури пасажа, от който падна, и я принудих да започне слизане. За целта, трябваше да се извлече по въжето до клина, който я беше задържал, и да си организира рапел от него. Тя беше колеблива към идеята, но с няколко силни вика я убедих, че щом е спрял 20 метра падане, все ще изкара в пъти по-ниското натоварване от рапел на 50 кила девойка. Можете да си представите, думите ми тогава, бяха далеч по-цветущи от тези редове, особено по адрес на стената и маршрута…

Знаех от личен опит какво й е, но на мен ми беше лесно, стоящ на удобната площадка, а тя щеше да си доверява живота - за пореден път - само на един ръждив клин от края на 60-те…Започнахме процес, в който Вики първо се осигури на един от близките болтове на “Фантазия”, след това си изгради система за самоизвличане, а аз междувременно обърнах площадката така, че да поема натоварване от дърпане нагоре, прехвърлих осигуровката на Вики директно на площадката, и обединих двете ни въжета, в случай, че се наложи да я спускам при мен. Горе на клина, Вики заряза само един карабинер, и започна да се спуска надолу. В нормалните държави, при тази ситуация, хората зарязват всичко, и си бият камшика, ама ние нали сме сиромаси, та Вики чинно събираше всички френдове и примки надолу по пътя си. Това беше сложен процес, тъй като трябваше и аз да помагам, като временно обирам въжето, за да я връщам в линията на маршрута, но както и да е, справихме се. А и ангажирането на ума със задачата отнемаше от стреса на преживяването. Когато слезе при мен, въпреки думите и, че е ОК, я огледах за премълчани поражения, и воала - първата фаланга на единия й безименен пръст се беше изкривила под необичаен ъгъл…
- Т’ва кво е?
- А, само е извадена, споко…
- И ти с т’ва искаше да катерим нагоре, а?
- Е, аз щях като втора… - зачудих се да се радвам ли, или да плача, но все пак комичното надделя. Да слизаме, явно е било най-правилното решение. Изтеглихме си въжетата и организирахме първия рапел. Взехме трето и второ въже наведнъж, и започнахме работа по последния рапел. По пътя надолу, след около 15-16 метра, с едната ръка усетих бабунка във въжето, с което катерехме. Когато се събрахме на земята и го прегледах щателно, “бабунката” се оказа протриване на бронята до сърцевината на въжето - очевиден знак, че при падането е било на кантар да се пререже фатално на някой ръб…

Може би точно в този момент, споглеждайки се, осъзнахме колко на косъм сме се разминали…
Шинирахме пръста на Вики с два карабинера и бинт, и тръгнахме нагоре по улея. Веднага започнахме разбор на ситуацията: оценихме ли правилно маршрута, възможностите за осигуряване и правилната екипировка? Имахме ли адекватна преценка във всеки един момент от катеренето? Какво можем да променим за да елиминираме шанса да се случи нещо подобно вбъдеще?
Дадохме си сметка, че и двамата бяхме реагирали адекватно, когато нещата станаха напечени и бяхме благодарни, че сме тренирали спасителни техники. Защото, за да катериш, трябва първо да можеш да си измъкнеш задника, ако ситуацията се обърка, да не подценяваш планината и сигналите, които тя ти дава, да смачкаш егото си и да слушаш внимателно собствените си усещания.

Крайно време за нас беше да научим урока, че за тези усещания трябва да говорим открито и да ги уважаваме… Защото скалата ще е там и утре, но дали нас ще ни има, за да се изкатерим?…

Няма и месец след това падане, пръстът на Вики беше зараснал, и отново катерехме - този път по идеалните цепки на италианския гранит в Орко. От инцидента определено имаше последствия за психиката и на двама ни, но пътят за преодоляването им беше повече от ясен - все нагоре и все на острия край на въжето…

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.