ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

Март, 2020г
Вече час и половина се ровехме до коленете във Витошкия сняг, натоварили раници, пълни с 15 литра вода всяка. Около нас сноубордисти и скиори цепеха дълбоката пудра в гората, а щастливите им викове, сякаш раздираха материята на света като Големия взрив. Гледах ги жадно и скимтях вътрешно като ранено куче, но в крайна сметка, сами бяхме избрали да си причиняваме това адско плуване в преспите…а даже ни чакаше и второ качване, по програма…
Месец по-късно, този път натоварени с не по-леки раници, натъпкани с жизненоважна бивачна екипировка, повтаряхме същото упражнение в прогнилата киша към Суходолски превал. Този път, обаче, нямаше да ни се размине само с две качвания до Голи връх…очакваха ни седем дни напълно автономно шляпане в пролетния сняг по разни пирински ръбове, от Яворов до Тевно езеро. За бурята около нас ми беше все тая. За непрогледната мъгла също ми беше все едно. Почти цяла зима я бяхме гледали на Витоша, на практика, ежедневно. За кишата, вече също ми беше все тая. ОБАЧЕ! Боби и синът му да пантят пред нас със ските, носейки се като проклети елфи по снега…ей това вече, просто не беше библейско!

Защо пак бяхме решили да правим нещата по абсурдно труден начин, игнорирайки добре познати, далеч по-приятни, и далеч по-елегантни методи? Уви, дебелата книга по тренировки за модерен алпинизъм казваше да си направим живота труден, и ние се подчинявахме на бруталния, уж научен подход…
Всеки път, когато станеше трудно, в ума се връщаше една черно-бяла снимка на огромна планинска верига, която заснехме от палатка, дълбоко вкопана в снега, на Южната Патагонска ледена шапка.
Cordon Mariano Moreno е ситуиран точно в средата на този леден свят. Скали, ледници с широко зейнали цепнатини и огромни висящи ледени блокове пазят подстъпите от изток, а от запад, чилийските фиорди се оттичат в Тихия океан. Изкачванията по стените на 50-километровата верига са по-малко от пръстите на ръцете, и все още има върхове, които са напълно девствени. Мястото е много труднодостъпно, страшно изолирано и опасно - перфектната дефиниция на “в гъза на географията”. Едно единствено изречение за този низ от била, отпечатано в online гидовника, просто не ми излизаше от ума: “Макар да е технически лесен, цялостен траверс на Cordon Mariano Moreno все още не е правен, а би бил страхотно приключение…”.

Прочитайки го, опасна мисъл изплува от дълбините на несъзнателното, за да се плъзне едва доловимо по допирателната на онова жалко извинение за разум, което наричам “моя мисловен процес”. Едно просто “Хмм, дали пък не можем ние…” ме телепортира в любимия вътрешен свят, в който с часове гледам снимки на планини и раздробявам тяхното изкачване на малки и смилаеми части. Дългият и логистично сложен траверс, мигом бе раздробен на фази, багажът беше пресметнат и разпределен, стратегията обмислена в пълни детайли, и мечтата постепенно добиваше все по-реални измерения...но нека се върнем в настоящето...

За пореден път ставахме в полунощ. В рамките на последните 12 часа, за трети път щяхме да се разходим в зимни условия по Кончето, но сега искахме да стигнем чак до Тевно езеро. Трябваше ни всеки един миг студ, който да поддържа снега твърд, а денят щеше да е дълъг…твърде дълъг…
“По време на обемната фаза, продължаваща 5 до 6 месеца”, пишеше в дебелата книга, “е нормално да сте преуморени, и да не се представяте като във върхова форма, но това е целта тук - да направите тялото си максимално трудно за убиване, и устойчиво на много продължителни нискоинтензивни натоварвания. Придържайте се към плана, и усилията ви ще се отплатят…”
Звучи страхотно на хартия, но на практика устремът далеч не се усеща толкова непоклатим…
След няколко поредни седмици с по над 36 часа тренировъчни занятия, беше трудно да запазим устрема си, и щастливо да прегърнем идеята за 7 дни с близо 60 часа натоварвния. Заслугата да продължим, обаче, винаги се дължеше на контрастът между снежния пейзаж и парещите цветове на изгревите и залезите. Чрез тях, по-лесно преглъщахме болката, умората и изгарящото усещане в дробовете след онези дни, в които блъскахме по склоновете с мръсна газ и пулс, хвърчащ из космоса.

…И всичко това, само за да имаме реален шанс да зърнем отблизо онази красива далечна планина, която така настоятелно беше превзела умовете ни. Месеците подготовка се нижеха един след друг, понякога мъчително бавно, понякога твърде бързо…

След общо 1137 тренировъчни часа и 209 241 метра изкатерена положителна денивелация, бяхме в най-добрата форма в живота си и се чувствахме като машини за преодоляване на всякакъв планински терен. Планът ни също беше върховен - графиците за подход, катерене и евакуация от леда бяха изпипани до най-малкия детайл, всеки един излишен грам от екипировката беше изрязан с ножица, порционите бяха внимателно опаковани, и оставаше само да стигнем до планината, за да я изринем цялата…и точно тук ударихме най-голямата греда - COVID.
Пътуването до Аржентина беше невъзможно. Всичките безкрайни дни усилия, лишения и брутални тренировки щяха да бъдат напразни!?!?! Заради един проклет вирус, всичко щеше да отиде по дяволите…
Е, в крайна сметка и ние бяхме хора…разочарованието далеч не беше чужда за нас емоция, но…ако подготовката за този траверс ни беше научила на нещо, то беше едно солидно потвърждение на Христо Продановото “Има ли воля, има и път!”

Не отидохме в Патагония, но намерихме друга, нова за нас, и много интересна дестинация, в която да се влюбим, и където да даваме най-доброто от себе си по тежките заходи и безкрайно дългите ледени стени. Всяка една минута, прекарана в подготовката, се изплати стократно, още с първите крачки на терен. Вече гледахме на нещата с нова перспектива - 16-часовите дни в планината се наричаха къси, а 27 часа катерачен маратон се превърна в златния стандарт. Всичките дълги и трудни дни из родните планини, определено ни бяха направили трудни за убиване, напук дори на най-смелите ни опити…

В крайна сметка, за усилията си получихме цял един нов хоризонт на постижими мечти. И въпреки, че все още не сме стигнали до Mariano Moreno, този красив проклетник няма да избяга никъде и - убеден съм с абсолютна сигурност - няма да избяга от нас…

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.