ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

15 септември 2019г, 10:30 местно време, 6040м.н.в.

Виктория правеше последните си внимателни крачки по ръба, чиито отвесни флангове се спускаха стотици метри надолу към ледниците. След няколко кратки мига, двамата стояхме заедно на 6040 метра надморска височина, върху колосалната снежна козирка на Nevado Quitaraju. Само да стигнем щурмовия лагер под върха, ни бе струвало три тежки и изморителни дни, окончаващи с катерене на 60 метра неосигуряем, почти отвесен лед, с над 25кг в раниците на височина над 5400 метра. Широк и опасен бергшрунд с пасажи от нестабилен надвесен лед, съставляващ първите 50 метра от катеренето, пък, беше ключът към достигането на самата стена. По нея, дори през нощта, беше почти разочароващо лесно да се катери. Дъхът ни, обаче, редовно секваше от височината, бруталната светлина на изгрева, ветровете и сложната архитектура на снежните гъби по опасния върхов ръб. Достигането на най-високата точка ни държеше в един продължителен капан, който изцеждаше, както физическите ни сили, така и запасите от психическа устойчивост. Еуфорията от изкачването на първия ни техничен шестхилядник заедно, бе моментално издухана заедно с облаците, които забулиха всичко наоколо. Остана единствено страхът от предстоящото. Четейки, сигурно се чудиш, какво ли е най-страшното, когато катериш един голям леден връх? Може би, надвесените ледове и нестабилен сняг на первазната цепнатина под стената? Или, може би, почти отвесните склонове от безкраен и пластичен син лед, в които ритмично забиваш сечива и предните зъби на котките? Да не би да са опасните върхови ръбове с огромни надвесени снежни гъби, каращи те да преглъщаш тежко и да стъпваш възможно най-внимателно? Откровено казано, тези елементи от катеренето, макар и опасни сами по себе си, са голяма наслада и удовлетворяващо предизвикателство. Това, обаче, което наистина ще ти изкара ангелите, ще изправи косата ти и ще те принуждава всеки път да затаяваш дъх, в очакване на пълния ужас, е…слизането! Когато се спускаш на въже по една голяма стена, съвсем на майната си, има толкова много неща, които могат да се объркат…И двамата в свръзката, на практика, висите на едно тънко въженце, прекарано през V-образен канал в леда, пробит от най-дългите ледени цеви, с които разполагате. На теория, този, т.нар. “абалаков” в леда издържа между 700 и 1100кг товар, преди да се счупи. На теория, в “лабораторни” тестове на идеален лед, при постоянен статичен опън без динамични удари по “абалаковия”… А на практика, слънцето пече стената цял ден, на някои места от леда вече тече вода… Бързаш, защото с всяка секунда условията стават все по- зле и, в същото време се опитваш да се спускаш равномерно, за да не причиняваш с подскоци малки динамични удари на, и без това, не-съвсем-идеалния лед… За мен нещата са лесни, обаче. Имам късмета да съм по-дебелият в свръзката, и винаги слизам първи, а моят рапел е подсигурен и от дублаж с дълга ледена цев, понякога дори две. Стигам до края на въжето, завивам още 2 ледени цеви, осигурявам се, тестваме дали ще можем да издърпаме въжето и давам сигнал на Мадам да слиза. Тя следва стриктно процедурата. Първо се осигурява към въжето и го натоварва добре, за да провери още веднъж здравината на “абалаковия”, след което маха дублиращите ледени цеви, отпуска теглото си на въжето, увисва, практически, на една единствена точка, на която доверява целия си живот…и тръгва… А аз затаявам дъх и до последно не спирам да се питам, ще издържи ли това тънко въженце, така елегантно прекарано през няколко кубични сантиметра лед…? ...С около шест рапела достигнахме бергшрунда и се спуснахме в неговата зейнала, надвесена проспаст, изцяло висейки свободно във въздуха, без да можем да стигнем стената. След още няколко минути със спрели сърца и затаен дъх отново бяхме на равния ледник и съвсем скоро се прибрахме в палатката си и можехме да се отпуснем. През шляпащото на вятъра полуотворено предверие, много дълго гледахме назад към върха и категорично отказвахме да повярваме, че наистина сме били там горе. На следващата сутрин, сякаш магнит залепи погледите ни точно в обратната посока. Двойка чешки алпинисти захождаха към стената на Alpamayo в нетипично късен час. Беше ми интересно, дали ще успеят, а и чрез тях щяхме да видим пътя нагоре и – живот и здраве – да чуем от първа ръка как са условията по стената. Започнах периодично да снимам техния танц по леда и облаците, които ту обвиваха плътно стената, ту пускаха алпинистите от сивия си хват. Беше спектакъл, който определено ще запомня за цял живот! Запознахме се с момчетата, когато ги посрещнахме в късния следобед. Потвърдиха, че условията по самата стена са добри, но не са успели да се изкачат до самия връх заради нестабилни снежни гъби по ръба. Макар в подготовката за експедицията да разглеждахме Alpamayo като много слабо вероятен бонус, само при наистина стабилни условия и само, ако се чувстваме в супер форма…то застанали под него, нямаше как да не се изкушим поне да пробваме. По залез вечеряхме и легнахме да поспим преди атаката в полунощ, но сънят ни, естествено, беше ужасно неспокоен…

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.