ИСТОРИЯ НА КАДЪРА

Алармата иззвъня в 02:00ч, но я чаках буден вече известно време. Виктория, убеден съм, изобщо не е могла да спи. Изнизах се бързо, пуснах лампите в общата стая на заслона и започнах да действам едновременно по закуската и "снаряжаването" за стената. Винаги, преди катерене, се чувствам като преди битка. Внимателно преглеждам екипировката още веднъж, подреждам старателно всичко в раницата по логичния му ред на използване и приготвям въжетата, примлясквайки по някоя бисквита и ядки. Едновременно с това, в главата ми бушува торнадо от притеснения и проиграване на всякакви необичайни сценарии, в които и двамата умираме по възможно най-немислимите, грозни, брутално болезнени, гнусни и гротескни начини, които комбинират най-лошото с най-абсурдното... Това обикновено е добър знак. Когато се случва преди парашутен скок, знам, че скокът ще е перфектен. Успокоявах се, че същото ще важи и за катеренето. Излезнахме в 3:00 и благодарение на цикъла топене-замръзване през предните ден и нощ, напредвахме бързо по пъртината, която бяхме прокарали два дни по-рано. За малко под два часа пресякохме Glacier du Tour и застанахме под стената. Очакваха ни още около 300м денивелация по стръмните, нацепени склонове на Glacier de'l Epaule, които смятахме, че ще направим за още час и ще бъдем в основата на маршрута. Изобщо не бяхме прави...изобщо! Замръзналата кора не беше достатъчно дебела и здрава, че да издържа теглото ни и по 40-45-градусовия склон, затъвахме до кръста. Отначало водеше Вики, но след няма и 100м се сменихме. Започнах да пробивам пътя напред - държах сечивото пред себе си хоризонтално и разбивах с удар кората, след което натъквах стъпки, за да се изкача. Две напред, една назад в дълбокия сняг... Разбий кората, две напред, една назад... Целият процес беше изморителен и ужасно обезсръчаващ. Скоро слънцето се вдигна и заедно с него се изпариха плановете ни да сме под маршрута на зазоряване. Изведох ни в края на стръмния склон, където се натресохме на огромна, 8-метрова цепнатина, покрай която Вики разби пъртина надясно и преминахме по здрав снежен мост оттатък. Склонът отново се изправи и отново започнахме същия процес на разбиване-натъпкване-пропадане, само за да "ударим" на още една огромна цепка. Наложи се да откатерим 10 метра навътре в цепнатината, за да излезем от другата й страна на две къси въжета по 20 метра, по 60-65-градусов склон от твърд лед и фирн. Беше почти сюрреалистично - сякаш влизаш в устата на лъва, с желанието да...да влезеш още по-навътре! По 35-45-градусови склонове с малко по-добър сняг си пробихме път до северозападната стена и тясното кулоарче, което беше общо начало на нашия маршрут и кулоара на Escarra, който е значително по-лесен. Погледнах часовника. Показваше 6 часа и 5 минути от тръгването ни. Майко мила, тоя проклет ледник ни отне 4 часа за някакви си 300 метра...Добре, че вече бяхме стигнали катеренето! Направихме почти висяща площадка с лента около един голям блок вдясно от кулоара, за да предпазим Вики от непрекъснато сипещия се спиндрифт (прахообразен слъф, който изтича на струя като поток по стените, след скорошен снеговалеж) и от падащи парчета лед или камъни, докато катеря. Все така висейки на осигуровката, приготвихме инвентара и облякохме мембраните за катерене. Тръгнах нагоре по кулоарчето, което беше едва педя по-широко от раменете ми и намерих перфектен фирн и добри стъпки за котките по скалата встрани. Прогресирах бързо, но осигуровка нямаше, а наклонът от 65° се изправи до почти вертикалните 85°. Снегът омекна и загуби спойката си със скалата, а осигуровка все така липсваше. За капак на всичко, спиндрифтът се сипеше като река отгоре ми, нищо не виждах и се борех като удавник за глътка въздух над водата! Костваше ми известна сила на волята да си наложа да дишам нормално, гледайки надолу, и да катеря през пасажа почти насляпо, опипвайки с върховете на сечивата. Спиндрифтът спря да пада за кратко и намерих добър камък, около който да поставя осигурителна лента. Още 20-на метра нагоре намерих още един огромен блок, около който се осигурих и огледах стената нагоре. Наляво от мен водеше кулоара на Escarra. По-лесният път. Комфортният. Този, за който бях супер убеден, че нямаше да ни спре. Надясно, по отвесен фирн между надвесени скали вървеше Charlet-Bettembourg. Несигурният път. Борбата. Със стената и със собствената ми неувереност. Със страха.

Намерих добри стъпки в началото на техничния пасаж, поставих сечивата добре, поех дъх и закатерих нагоре. Осигуровката под мен нямаше да ме предпази от това да се изпляскам като чувал с картофи в скално-снежния праг под нея. Щеше просто да ме спре преди да падна обратно при Виктория. А с всеки набран нагоре метър, дори този факт ставаше все по-малко верен. Техничността на този жлеб, ограден от надвесен сив гранит се запази, но някак свикнах с нея и вече движех по-бързо. След още 15-20 метра нагоре намерих добра цепнатина вдясно и поставих френд. Изкатерих десетина метра над него по вече полягащия и разливаш се в широко микстово поле кулаор и въжето започна да ме дърпа сериозно надолу, а Вики крещеше, че е свършило. Нямаше къде да направя добра площадка, но на 15 метра наляво над мен видях прусеци, хвърлени около големи, здрави блокове. Викнах на Вики да тръгва и изкатерихме тези 15м на френска свръзка, разчитайки на трите осигуровки под мен и на една, не особено надеждна, къса ледена цев, която поставих преди площадката. А самата тя беше ОК. Здрав клин забит в цепнатина, обединен с лента около голям блок. Перфектно даже! Второ въже мина твърде лесно - 50-55м по 45-55° фирново-микстово поле. Буквално го изтичахме до площадката, която бе ситуирана вляво под техничния пасаж на маршрута - 80метра от хубав, здрав и гладък почти като огледало лед, изправен на 70-85 градуса според гидовника. Знаех, че на твърдия лед ще се чувствам значително по-несигурно, отколкото на фирна досега. Знаех и, че шестте цеви може и да не стигнат за осигуряване на дълги въжета. Започнах да оглеждам за "пролуки в бронята" и забелязах, че отляво близо до скалата ледът изглежда малко по-отвесен, но е "омазан" с няколко сантиметра сняг, който, поне от разстояние, изглеждаше добре споен и фирнован. Точно тези няколко сантиметра щяха да са всичко необходимо, за да прогресирам бързо и по-сигурно. Насочих се право натам и в момента, в който направих първите стъпки по леда, всичката неувереност и съмнения си отидоха. Съсредоточих се в перфектното поставяне на сечивата и котките и в перфектното изпълнение на всяко едно движение. Стремях се не толкова да бързам, колкото да постигам скорост, чрез ефикасно катерене, без грам излишни движения. Ледът не съдействаше твърде много. Ниските температури бяха направили горния му слой чуплив. На места се налагаше да удрям по няколко пъти със сечивата, за да разчистя некачествения лед и да стигна до здрав и пластичен, но стратегията ми да катеря по "омазаната" страна на кулоара се отплати - фирнът правеше стъпването на предните зъби на котките много по-сигурно като усещане, а ледът вдясно предоставяше добри възможности за осигуровка. Разтегнах толеранса си към страх от падане, доколкото смеех и на 15-тия метър поставих първата ледена цев. Дълга, 21см, за да стигне по-дълбоко и до по-здрав лед. И за да успокои напорите на кафявите ми вече гащи. Над цевта отново влезнах в хипнотизиращия ритъм на замахване със сечивата и ритмично ритане. Напредвах метър по метър, отново бутайки толеранса към риск все по-нагоре и по-нагоре. Крепях се на твърдия лед, едва на около 1см метал, забит в него, а вече се чувствах спокоен и в контрол. Много е странна тази способност на човешкия ум да се адаптира бързо към множество стресови фактори и да "върши работата си", въпреки това. Дори имах време, докато катеря, вътрешно да разсъждавам за управлението на собствения страх и как преди години бих се - без извинение - насрал на такъв пасаж. Намирах за необичайно, че не усещам умора в предмишниците. Беше редно да се "изпомпам" на този участък, но това така и не се случи. Реших да катеря, докъдето мога.

Имах още 4 цеви, но исках да ги пестя. Насочих се наляво и нагоре към скалата и една цепка, която идеално пое среден френд, който удължих със 120см лента, за да мога да се върна на "оригиналната" си линия. Започнах да "шмекеря" все по-близо до скалата - ледът там оформяше ръб на места и можех да закачам сечивата без да блъскам като хамалин. Естествено, трябваше да внимавам за "джобове" от въздух, само омазани с мек сняг, но това не беше голям проблем. Ритмично, все едно влязъл в транс, изпълнявах своите движения нагоре по леда. Цялата вселена, за мен, се бе редуцирала до абсолютно перфектните поставяния на сечивата и котките. Поставих нова цев и отново закатерих, когато опъна на въжето и виковете на мадам ме изритаха обратно в реалността: - ЕДИИИН МЕТЪЪЪЪЪР! ЕЕЕДИИИН МЕТЪЪЪР!... "Ти се ебаваш с мене!" - си помислих, невярвайки изобщо на това, което се беше случило. Откатерих няколко движения до цевта, осигурих се на нея с едно стреме, добавих втора цев, обединих ги, включих Виктория на осигуровка и викнах да тръгва. Докато тя катереше, се занимавах със снимки и видео, едновременно с това подреждайки въжето, за да не създава проблеми по-нататък. Вики катереше уверено и с добра скорост. От обиране на въжето, почти не ми оставаше време да снимам читаво. Когато се изкачи при мен и двамата се запитахме "Къде пък тука има 85° пасаж? Та това беше по-лесно от Скакавица!"... Набързо обменихме инвентар и тръгнах отново нагоре, този път с намерението "Е тия 20 метра ще ги изкатеря като хората!"...и, както каза Вики после "Ебаси, ти на тва тука набоде повече цеви, отколкото на тия 60м отдолу!"...Страх лозе пази, нали...Още 20м полегнал лед след това ме изведоха до защитена площадка на ледени цеви леко вдясно от маршрута. Трудностите бяха зад нас. Оставаха ни само около 200м микстов терен с наклон до около 55°. Изкатерихме още 2 въжета по кулоара наляво от нас, след което накъсихме въжето помежду ни и закатерихме едновременно, разчитайки на доверието си един в друг, стабилността ни на такъв терен, спорадични междинни осигуровки и тук-таме short-pitching. Без да е твърде технично, с много редки движения около М3-М4, катеренето въвреше добре, когато имаше скала и фирн, но горните части на кулоара бяха оформили навевки от мека, неконсолидирана гадост, която ни бавеше поради опасността да падне и нуждата да се осигуряваме покрай тези навевки. С много псувни и екскавационна дейност минахме над навевките и излезнахме на върховия ръб, където гледката на запад ни удари като товарния влак. В момента, в който подадохме главите си над козирките и зъберите, пред погледа ни се откриха всички алпийски бижута на Аржентиерския ледник -отдясно наляво: 1000-метровите стени на Aiguille Verte, Les Droites и Les Courtes, отвесните микстови стени и висящи ледници на венеца Aiguille du Triolet - Mont Dolent, a съвсем близо и осеяни с огромни жандарми бяха двете скални ребра, спускащи се от Aiguille d'Argeniere. Някъде отзад се виждаше и колосалната северна стена на Grandes Jorasses. Пейзажът се допълваше от леката инверсионна мъглица, покриваща всичко, а ниското следобедното слънце рисуваше финалните щрихи. Нямаше да се изненадам, ако Виктория бе донесла ченето ми от предната площадка, но определено бях шокиран, че то още е на мястото си. Накъсихме въжето още повече и преодоляхме последните, много лесни 100-на метра до самия връх на Aiguille du Chardonnet. Шампанско отгоре нямаше. Едва имаше място за двата ни премръзнали задника на върха, но пък гледката определено си струваше... Останахме там 15-на минути, колкото да хапнем, и се насочихме надолу. Пътят за слизане, който, по съвпадение, е и нормалния маршрут за достигане на върха, представлява 40-50° улей, разположен току от юг на скалното върхово ребро. Следвахме негово ляво разклонение- беше достатъчно пълно със сняг и в стабилна кондиция, така че си спестихме всички рапели, освен един къс, 5 метров през скален праг. Прехвърлихме се обратно на Glacier de'l Epaule и заслизахме по него, а залязващото вече слънце подпали гранита по северозападната стена на Chardonnet. Виждахме маршрута си като на длан и бяхме пленени от красотата на стената, но умовете ни бяха ангажирани от далеч по-практични мисли - за пореден път трябваше да надхитрим цепнатините. След един дълъг рапел и малко откатерване вече бяхме на равния ледник и закрачихме към хижата по познатата пъртина. Върнахме се на топло 17 часа, след като бяхме тръгнали. Вики ме погледна и каза "Ей, качихме се, бе!". И се прегърнахме.

ИЗРАБОТКА И МАТЕРИАЛИ

Всички наши принтове се отпечатват върху канава с галерийно качество, опъната върху лека дръвена подрамка. Финалният продукт създава усещане за картина и запазва ниско тегло, за безпроблемни транспорт и пренасяне, при нужда.